Преди няколко дни гледах кадри с ликвидирането на аварията в Чернобил и реших, че ще напиша няколко реда по този въпрос. Днес няколко часа търсих в гугъл кадри от онова време, но препратките сочеха само към коментари, повече или по- малко клонящи към политически изводи или към технически подробности за катастрофата.
Това, което искам да отбележа аз са хората. Хората които са предотвратявали разширяване на аварията, както и са погребвали реактора с почти голи ръце. Ето ги. Обикновени герои.
Мислили ли сте, какво щеше да стане, ако не бяха загасили пожара и се беше случил съвсем реалния ядрен взрив, с предполгаема мощност около 5 килотона. А никой не помни имената им. Няма и да ги научим.
Момченце на 2 годинки почина във варненска болница преди няколко дни. Оказа се, че в болницата имало места, както и лекарства в болничната аптека, но родителите били разтакавани към друга болница, принуждавани да търсят лекарствата. Под настиска на медиите от болницата набързо направиха проверка и уволниха няколко човека.
Да ама не!
Прокуратурата следва да се самосезира по публикациите и да изправи пред съда виновните. Защото виновни има. Виновни заради немарливост или още по-лошо за подкупност.
Единственият начин да се спрат издевателствата над пациентите е да се разследва и наказва веднага, защото уволнението не е наказание, а по-скоро избягване на наказанието.
Да видим сега дали сме по-чувствителни към кучешките неволи или човешкият живот в България все пак има цена.
Поспрете за малко и си помислете.
Какво искате да имате? Ама наистина много искате да го имате!
А сега си отговорете на въпроса :
Какво ще се промени, ако го получите?
помислете още малко, или повече и върху измамно еднаквия въпрос:
Какво искате всъщност?
замислихте се...
И какво ще се промени ако това, което искате, се случи?
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
.
още ли мислите? Това е хубаво...
Да ви попитам ли какво ще направите за да получите първото и за да се случи второто?
Протягам ръка и докосвам устните ти.
Началото е.
Случване на предопределения ми смисъл.
Няколко безкрайни мига, докато ръката ми се откъсне, ме имаше.
...до следващото докосване...
Днес, както всеки ден, наминах тук и намерих едно малко или пък голямо съкровище. Отнесох се някъде...и ето парченцата:
настръхване, усещане, че аха си уловил неуловимото и една дълбока, всеобхватна нега...
Много години търсих единствената истина. Изчетох безброй книги. Търсих невидимите зрънца. Намирах безценните мисли на мъдри хора. Подреждах, събирах, изваждах за да изкристализира най-после отговора. Вечната истина. Неотменимата истина. Тази, която всички търсим , а никога не намираме. Днес ще я споделя с вас.
Просто елате тук