Пътища...

Ако по всякакви друмища вървял си и стигнеш до края, а имаш още останало от нозете ти, още останало от ръцете ти, разгръщали тръните...Тогава?

Проглеждане...

Дълго време не знаеше съвсем какво иска. После реши и си измисли граници, за да може да разбере. Поседна на ръба, който беше измислил, зарови стъпалата си, също измислени, в звездния прах  сътворен от някой преди него, и се взря отвъд границите.

Оказа се, че напразно ги е измислил, след като се взира отново отвъд тях. Усети смътно, че там някъде има нещо извън него, нещо което съществува независимо от желанията му, от въобажението му.  Прииска му се  да протегне ръка и да остави следа. Там.

Пролет пукна...

Птиците са полудели от пролет.
Може би защото са забравили предишната...
Или пък тази им е първа?

По пътеката

Срещнеш ли я, Любовта те осветява като всепроникващо меко Слънце. Изпълва те с живителни сили, завладява хоризонтите ти и...те подготвя за Голямото Изпитание - борбата със собственото ти Его. Има безбройни писания за  това какво е Любовта. За Истинската Любов, за Голямата Любов, за Божията Любов... Според мен Любовта е само една и тя винаги има реално човешко лице. Всичко останало за красиви абстракции, които те "предпазват" от впускане в схватката с Егото. Колко Голяма ще бъде Любовта зависи от това колко място, освободено от Егото си, ще и дадете. Няма друг начин да живеете Любов. Колкото повече място и дадете, толкова повече Любов ще живеете. Спомнете си това, когато борещото се за оцеляване Его се замята болезнено и ви заподхвърля логични причини да се откажете от Любовта. И ако сега си задавате основателния въпрос "Какво ще остане от мен, когато Егото ми изчезне съвсем?", ще ви отговоря, че не знам. Но знам, че ще науча отговора. Защото ИСКАМ да живея Любовта...ЦЯЛАТА.