За светлината...

Светлината е странно нещо. Странно е раждането и, странно е разпространението и, странно е възприемането и, странно е влиянието и върху живота, странно е въздействието и върху психиката на човека.Както е странна и липсата на светлина. Странна е причината за липса на светлина, странно е възприемането и, странно е влиянието и върху живота и о, да, странно е въздействието и върху човешката психика. Спомням си колко силен страх съм изпитвал от тъмнината като дете. Силен, почти неконтролируем страх. Когато очите не могат да изградят "познат" образ на действителността, въображението създава чудовища.

Сега не ме е страх от тъмнината. Времето натрупа достатъчно информация в клетия ми мозък и сега той си тегли успокоителна "действителност", за да ми създава душевен комфорт. Сега тъмнината е времето ми за вглеждане. Вглеждам се в себе си, опитвайки се да преодолея съпротивата на захаросаното си его. Вглеждам се навън, опитвайки се да "изгладя" с мисълта си грозните неравности. Хубаво е да не бързам, да откривам всяка гънка.

Утрото идва, разкъсвайки пелената на съня. Събуждам се и се оказва, че пак съм си намерил причина да стана. Светлината, процеждаща се през прозореца, събужда усмивката ми. Светлината, която сякаш "скрива" безбрежността на Вселената и я "свива" до видимата и част - гледката през прозореца. Колко обозримо, колко познато и колко успокоително!Слънцето се надига и усмивката ми става лъчезарна.Дори си тананикам вече. Забравям за лутанията в безбрежната тъмнина и се впускам в деня. Вече знам, че тъмнината пак ще дойде за да ми даде тишина. Тишина, която ми е нужна за да доловя всички гласове. Да чуя себе си.

Та така със светлината и липсата и. Странна работа. А всъщност си е просто поток от фотони...или липста му.