Идваме с рев от изненада. Рев, който е единствената ни дума. После, замаяни от пъстрия калейдоскоп наоколо, се усмихваме и щастливо попиваме света. Заблуждаваме се, че виждаме, а всъщност сме запленени от забързаната шарения. Нямаме време да се вглеждаме. Бързаме. Постепенно калейдоскопа забавя въртенето си и спира. Сега вече наистина можем да се вгледаме. Можем дори и да видим какво има наоколо. И идва болката. Натрупана е от неусетно загубената невинност, от заразената ни с цинизъм душа. И ти се приисква калейдоскопа да се завърти пак. Но уви, света си стои непоклатим и всичко се вижда. Няма как да се върнат нито детската невинност, нито омайната картина на лудия калейдоскоп. Искам да не виждам това, което не искам да видя... Искам си щастливата "слепота". Знам, че не може, но си я искам. Може би тогава болката ще се притъпи и току виж изчезнала...
Еееех, приятелю, аз ли незнам... Не бива, обаче, да бягаме от болката, тя е част от нещата.
ОтговорИзтриванеНе бягам от болката. Тя е като скалпела, който "остъргва" до здраво душата. Болката е инструмента, с който опознаваме себе си, стига да ни "стиска" , разбира се. Не бягам от нея, но си помечтах за кратно за онова време (виж внимателно картината), в което единствената болка, е болката от глад в стомаха.
ОтговорИзтриванеуф за болката май съм изписала фермани...но тя е нещо хубаво, дори болката в стомаха...стига, когато вече не те боли, да си кажеш "колко е хубаво да не ме боли нищо" и да се насладиш на липсата й :)
ОтговорИзтриване